Велувиан и Темида
"Ето! Ето я! Дръжте я!
Ще избяга! Не й давайте!
Курвата, тази разбойничка!
Този демон, който вие продадохте."
Тъй нахъсваше тълпата старият бръснар,
не даваше й укор, а напротив!
викаше, пришпорваше и командореше като цар,
а хорския стремеж е муден отлив.
Защото думите прокарват често етикети,
безизразни и сухи сквернила.
Един бръснар май искаше да беси светлината,
а никой даже и не изропта.
Бе бяла, странна в свойта самота онази-
демоничната и сатаничната жена.
Под краката змии съскаха греховно,
самодивата остана без крила...
В очите й лъщеше недоверие.
А сенките пак бяха тъжно мъртворъки,
Безплътно се ръкуваше със ухания.
Не искаше да чува разни препоръки.
Ешафодът бе готов... за нея-
...за да си премерят празнотата.
Народът пак за кръв мечтаеше,
Къде остана свободата?
...
"Хайде, полека, спокойно...
бързо ще свърши!" -
уверяваше я съдията,
подканваше публиката,
ревяха децата.
"Лесна е твойта!"
кълнеше бръснарят
"Трима ми сина погуби!"
"В ада ще отидеш,
тъй рече гробарят
и там ще ги дириш
и там ще създаваш задруги!"
"Първо едното ми момче залюби
после за второто ми се потруди
та здравата да се погуби.
А малкия от ревност
заколи братята си в честност
в любов обрече се към вечност!"
"И в отговор се самоуби.
Даже Каин ще аплодира
таз постъпка дива
време е да страдаш ти!"
,,Мълчи,старче, тихо,
недей се присмива!
Моята злост май
и на теб ти беше мила.''
''Кроеше планове,
в силуети от мълчание.
И като синовете си
гореше от желание.''
''А защо вие тълпата?
О, свещена й е простотата!
И кладата да ме прегърне искам.
Змийските усмивки ме притискат.''
''Усмивките ви- тъй искрено фалшиви...
За злоба и за вlaст унили,
За зрелища и за наслада,
Ужасно е, каква поквара!''
,,Така било е по закона,
Казал някога си съдията,
Жената да се грижи за децата,
родена да ви бъде тя робиня...''
КРАЙ НА ТАЗИ ТИРАНИЯ!''
Самоубива се вятърът,
ще бесят свободата,
ще плаче на гроба тъжовно душата...
макар и да не може да чувства скалата...
...
Отсечена, главнята се търколна,
Падна, гледана от хорски лай.
И щом птичката не стана волна,
Те въздъхнаха и рекоха си – „Край.”
...
Връз лебедови торс, облегнат,
Стоеше Аластор усмихнат.
Кроеше нейното възмездие,
Чудовищен е, като бедствие!
Демонът бе нейн хранител,
Вечен, тъмноплащ водител.
Архитект на човешката прищявка,
Чакащ кървава гощавка.
„Служа на човешки интереси,
На никой никому не пречим.
Ще смажа вашите прогреси,
А ний покорно си мълчим!”
Тъй рече Аластор.
Замисли славния раздор.
...
Невидим, войнът - дух от тъмнините,
Ашур промъкна се в града
Знаеше какви са бъднините,
Бързо изплете им война.
Лигите му падаха върху бръснаря,
Напътстваше го с шепот тих.
„Панаир на глупотата!” -
Изтълкува в следующ триптих:
„Изяжте й главата!
Покажете на децата,
Как обрекохте жената!”
Тъй прошепна им Ашур.
Коварникът...
...
Девасите, слуги на злото.
Свидетелстваха в онзи ден.
На Лукавия, те бяха му Окото –
Никой нямаше да е спасен...
…
И къде ли спеше в хората доброто?
МОлиха се пред иконите на Гавраил.
Саватеил, Урил и Михаил глухо наблюдаваха
а погледът им бе останал тъй унил.
Но крайно време беше,
и търсеше се нов герой,
тъй както времето препуска,
да дойде той на кон.
На Аластор да му откъсне той крилата,
че черни са му те,като душата...
Душа ли? Де се дяна,поредна зрителна измама.
А от светците полза няма.
Ханибал беше брат на мъртвата,
обезглазвена на площада.
От която кост не остана.
А лебедовите крила се омърсиха...
,,Ще отмъстя за святата девица!''
процежда пагубно през зъби,
момчето не ще се бие само с голи думи.
Демоните праща в забрава, с дружина силна побеждава.
И ЧАКА той пред горски порти,
за кървав залез пази пости,
зъб за зъб и гибел за чакала...
Народът нека си крещи в забрава.
Спорът за душата й сквернена...
Кой ли бързо ще реши?
„Давай, братко, остави ме мене,
аз съм свършена, уви.”
Мъстителят успява да дочака
И започва да крещи!
Ханибал е бесен и налага,
бие, псува и пуфти.
Победен е, Аластор лежи във мисли,
Мислите, касаещи смъртта.
Притиснат е от своя победител
И замисля драмата сега.
„Прекрасен си, добре го знаеш.
Пести си силите, а ударите си пази.
Не искам после да се каеш,
А да вярваш, че си ме надвил.”
„Пусни, главата й, Проклетнико!” –
Задавяше се в пристъп Ханибал.
Но онзи стискаше трофея
Вплел косата й на своя длан.
Сякаш още беше жива,
Тръгна бързо да загнива.
Клетата главица –
в плен е мъртвата девица.
Тъкмо мислеше, че ще се свършва
Започна Ханибал да се задъхва.
Демонът го гледаше със съжаление
Смееше се, гърчеше се от презрение!
Изглежда явно болката е негов лек,
Демонът не е като човек.
„Забавен си, но не си ми интересен,
Време е да ти попея с моя песен!”
Тъй му рече Аластор...
Отстрани, Ашур е публиката.
Ръкопляска им, доволен, даже вдъхновен.
С кръв, опръскана е туниката
Черна, върху катранения тен.
Попляска им във валсов ритъм
Садизмът им ще ги превземе.
„Няма смисъл, стига си го ритал,
Ще дойдем и за теб след време.
Потрай и ще те нагостим
И душата ти ще вземем
Грехът ти е непоправим!”
Изправи се обезобразен,
Белязан от човешките юмруци.
Аластор е ужким „победен”,
А смее се с потекли лиги.
Вдигна нейната глава и я целуна.
А брат й вече полудя.
Изгуби предадената булка.
Стига повече живя...
И искат да го видят долу-мъртъв,
очите пълни със сълзи,
но не знаят те какво остава...
Духът не спира да лети.
И в залез огненочервен,
с кръв обагрен под дъжда,
летеше душата на самотна птица,
загинала за свобода.
Произведението е написано в края на 2008 година, в съавтворство с Теми Арабаджиева, в продължение на един мъчителен процес, който ние ще помним дълго надявам се с усмивка и носталгия. Сблъсъкът между прозаиста и поетесата, между критика и феминистката... еми какво да кажа... ето го резултатът. Сюжет и замисъл: един почва да пише историята, друг я продължава както си иска, без никакви договорки...
Няма коментари:
Публикуване на коментар